ПАВЕЛ И КИНОТО - ОТЛИЧНА КОМБИНАЦИЯ   

Следим го изкъсо още от 2011, когато с първия си късометражен филм Влакове отнесе наградата Джеймисън на София Филм фест. Още на следващата година вторият му филм, по учебник уж по-труден, направо ни прикова за екрана. И не само нас. Парафиненият принц спечели награди на фестивалите в Сараево, Балчик, Варна и беше представен на още куп международни кино събития. Последвалият Чест ни направи фенове завинаги и донесе на младия режисьор не само чест и слава, но и над 20 международни отличия, в това число Голямата награда на най-престижния филмов фестивал за късометражно кино в света – Клермон-Феран (единственият български режисьор печелил тази награда в историята на фестивала), както и номинация за Европейските филмови награди. След тези направо главозамайващи успехи той обаче съвсем не спира, а ражда четвърта идея. След ожесточена борба ЗЕВС печели наградата на „Робърт Бош“ за проект в развитие през 2014, а след като е заснет, отново завладява европейските фестивали. Премиерата му е на Международния Филмов фестивал в Локарно, Швейцария. Филмът печели  и голямата награда на фестивала Брест, Франция.

Дотук преброихме две Златни рози, две награди от СФФ, два пъти специалната награда на журито в Сараево и два филма с премиера в Локарно!

А Павел Веснаков е само на 32. И не се вълнува от призове. Снима кино и фотография. Този сезон ще видим и цели три телевизионни сериала, режисирани от него. Премиерният Денят на бащата, социална драма с участието на Захари Бахаров и Весела Бабинова, тръгва на 18 февруари от 22 часа по БНТ. Предстоят още новият сезон на хитовата лекарска драма Откраднат живот (26 февруари, от 20 часа) и премиерата на крими мистерията Дяволското гърло (28 февруари, 22 часа) по NOVA.

И това не е всичко. Веснаков е в пред-продукция на дебютния си игрален филм – Спасителят в прахта. Снимките се очаква да започнат тази пролет.

Започва да се занимава с режисура почти на шега, докато паралелно учи история, а днес е супер опитен в работата си с актьори и на терен. Все така нетърпим към дребните несправедливости в живота. И все по-пристрастен към... футбола! Освен че е играл професионално за ЦСКА, той е и истинска енциклопедия на спорта. Почти не пропуска да гледа мач (не само футболен, но и боксов!) и това е личната му рецепта за покой и равновесие.

Нашата пък беше срещата с него. Гасим светлините в салона и ви представяме бъдещето на родното кино. Приятно гледане/ четене!

ПРЕДСТАВИ СЕ САМ...

Спокоен и търпелив човек, за когото често първото впечатление е, че е труден. А всъщност мога и да съм много приятен за общуване, стига да ми свикнеш.

Харесвам филми и изкуство, които не просто обслужват масовия вкус, а се опитват да научат хората да се замислят, вместо просто да ги забавляват за удоволствие.

КАК БИ ОПИСАЛ ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ НА ДЕТЕ...

Съвсем скоро ми се наложи наистина (водеща роля в сериала Денят на бащата играе и 9-годишният Патрик Шон Хесън – бел.ред.) и ето какво измислих: в киното правим нещо много хубаво и приятно, създаваме емоции и може да е много забавно. Единственият малък проблем е, че понякога трябва да го правим по около 100 пъти. Това е уловката.

КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО ЗА ТЕБ...

В училище имах добър приятел, с когото заедно гледахме тонове филми. Това беше нашият начин да избягаме от реалността. В жк Младост тя не беше особено вълнуваща, а ние търсехме нещо по-специално, по-необикновено. По онова време гледахме неща като Боен клуб, Слон на Гюс ван Зант.

Вкъщи имахме и любителска домашна камера, която се ползваше за запечатване на важни семейни моменти. Но в 12-ти клас я присвоих и започнах активно да снимам с нея.

Трябваше да направим нещо като видео албум за спомен на випуска. Очакваше се в него да има приветливи интервюта, усмихнати лица и позитивни емоции. Но резултатът, разбира се, излезе доста мрачен. Получи се нещо като абстрактна импресия, тежък сюрреализъм със свръхдепресивно настроение. Накратко поантата беше, че в училище е пълна деградация и в общи линии искаме да умрем.

Неудобна прожекция стана. Пред цялото даскало. Но след края учителката по литература Филева ме спря и някак се оказа впечатлена. И пося идеята в мен, че може би имам някакъв талант за кино.

Преди това дори не знаех, че НАТФИЗ съществува. Така или иначе кандидатствах в Софийския с история и английски, нямаше време да се подготвям и за кино академията. Но си подадох документите и за режисура в НБУ, малко даже на шега. Отидох на изпита и те взеха, че ме приеха. Известно време учих паралелно история в СУ и режисура в НБУ, докато постепенно не изоставих историята. Просто спрях да ходя. И така.

КОИ ТРИ ЛИЧНОСТИ ФОРМИРАХА НАЙ-СИЛНО ВКУСА ТИ?

На първо място, семейството ми. Майка ми е лекар, баща ми е учител по литература и поет, в последните години се развива активно като художник. От едната страна цялото ми семейство са лекари, от другата – поети и писатели. Вуйчо ми е изключително интересна личност. Когато бях малък, вкъщи имахме видео. Често се събирахме заедно, за да гледаме филми, взимахме си касети под наем. Той ме надъхваше да гледам филми с насилие, за да свиквам. Нашите бяха против, де.

На второ място ще сложа Кели Рейкхарт. Преди около десет години гледах неин филм за първи път. Тя е силно фокусирана в съвременния живот, в работата й има много реализъм, поднесен по фин и непретенциозен начин. Дори и да разказва някаква супер обикновена, дори на пръв поглед скучна история, го прави вълнуващо и дълбоко. Стана ми много близка като усещане, а има едва три-четири филма.

И последно, Зебалт е писател с огромно значение за мен. Издал е четири романа и малко поезия, има няколко научни книги, свързани с история и философия. Бил е голяма надежда за следващ носител на Нобел, но, уви, умира в катастрофа. Много мрачен автор, чието творчество е може би най-интелигентното нещо, което съм чел някога. Преводът на последната му книга, Емигрантите, е впечатляващо постижение. Професията на преводача е нещо изключително възхитително за мен. Иглика Василева, например, е невероятен преводач, както и Стоян Гяуров. Възхищавам им се истински.

НАЙ-БЕЗЦЕННИЯТ УРОК, НАУЧЕН СЛЕД ПРОВАЛ...

В моето съзнание почти всичко, което правя е провал. Живея с постоянно усещане за пълен провал. Не мога да се отърся от това. Лесно взимам решения, но винаги изпитвам силни вътрешни съмнения. По никакъв начин не смятам, че нещата, които правя са велики или феноменални. Нямам самочувствието на гений. И вярвам, че човек от всичко може да се научи. Но уроците обикновено са неосъзнати. Идват след време.

НАЙ-ЗНАЧИМОТО ПОСТИЖЕНИЕ В СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО Е...

Занимавам се и с фотография, затова ще дам пример, свързан с това изкуство. Вивиан Майер днес е вероятно най-известният стрийт фотограф, запечатал уличната култура на Америка в продължение на няколко поколения. А преди смъртта си не е публикувала нищичко. Снимала е години наред, без никога да покаже снимките си приживе. И вероятно талантът и работата й щяха да останат пълна тайна, ако съвсем случайно на някакъв аукцион едно момче, което по-късно прави и документален филм за нея, не открива негативите й, натъпкани в разни кашони. Милиони непроявени, непринтирани кадри, заснети в период от около 30-40 години, останали само на негатив и складирани в прашни кашони.

Та, само тестът на времето е важен. Изкуството трябва да запечатва духа на времето, а не да се занимава с егото на автора. Истинското изкуство изисква преди всичко да си верен на света около теб.

Очаквам с нетърпение изложбата на Вивиан Майер в СГХГ тази година, както и тази на Йозеф Куделка, друг мой любим фотограф. Вълнувам се много и за PhoSofia (9-12 май), фестивал за стрийт фотография под егидата на Bulb Photo Collective, на които съм член с още няколко изключително талантливи български фотографи като Свилен Начев, Венцислав Лалев, Пенко Скумов, Мартин Илиев, Любомир Скумов и Александър Станишев.

ГОЛЕМИТЕ ПРОМЕНИ В ИЗКУСТВОТО, КОИТО ПРЕДВИЖДАШ?

Техническите неща в киното не ме вълнуват. Като цяло има свръх натрупване, пренасищане от филми и идеи. Очаквам някакво отърсване, освобождаване от това. Свръхконсумацията да се свие до интимност. Въпреки че киното е масово изкуство, в него лесно можеш да останеш насаме със себе си. В тъмната зала ти се изолираш, откъсваш се от света навън. Би било страхотно някой ден в мола да има огромна зала само с едно място.

СЪБИТИЯТА В ИЗКУСТВОТО, КОИТО ОЧАКВАШ С НЕТЪРПЕНИЕ?

Много бих искал да видя нов филм на Ханеке, който много ме впечатлява като автор. Късно е започнал да се занимава с кино, след 40-та си година, а сега е на близо 80. Нямам търпение за нов негов филм, но не знам дали работи по нещо. Бих искал да видя и нещо ново от Ланс Хамър, който  има само един филм – Ballast от 2008. Не знам дали изобщо някога пак ще направи нещо. Но това заглавие, на което попаднах случайно, изключително ме разтърси. В него нямаше нищо фалшиво. Безкомпромисно разказана история за бедност и нищета, семейни отношения, оцеляване, враждебен свят. Мрак. Много се вълнувам  и от работата на Кери Фуконага, когото познавам лично от Сараево и очаквам с огромно нетърпени всичко, което прави.

От програмата на София Филм Фест няма да пропусна Джебчии на Хироказду Корееда, Капернаум на Надин Лабаки, 3 лица на иранския майстор Джафар Панахи, Щастливият Лазаро, най-новият филм на Аличе Рорвахер. Както и Граница на Али Абаси, Момиче на Лукас Донт и Дивата круша на Нури Билге Джейлан.

ПОСЛЕДНАТА ДУМА, КОЯТО НАУЧИ...

Таламанга. Подари ми я преди няколко дни Емил Марков (д-р Захариев в сериала Откраднат живот – бел.ред.). Думата е с бургаски корен. Самият той цял живот е живял с идеята, че значи едно нещо, а тя май се оказала съвсем друго. Аз пък си представям, че е нещо ново всеки път. И си я употребявам за каквото си поискам.

ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО ТЕ ВЪЗХИТИ...

Днес на улицата един дядо просеше пари. Имаше нещо в погледа му. Седеше на ъгъла, не говореше. Просто държеше чаша и сякаш му беше неудобно... А в пощата скоро засякох баба, която беше дошла да пита дали не може да си вземе пенсията по-рано. Защото иначе може и да не я дочака... И двамата бяха страшно достойни, макар че тези ситуации провокират в мен и много други емоции.

АКО СЕГА ТРЯБВАШЕ ДА ИЗБИРАШ ПЪТЯ СИ, НАКЪДЕ БИ ПОЕЛ...

Може би нямаше да остана в България. Нямам представа къде щях да бъда сега, но от цялото ми семейство само аз съм тук. Единствено аз останах, а съм най-младият.

АКО БЕШЕ РОБОТ, ЩЕШЕ ДА СИ ДОБЪР В...

Ако бях робот, щях да съм микс между Зидан и Шугар Рей Ленард. И също така щях да забраня на мъжете да танцуват.

РАЗКАЖИ НИ ИСТОРИЯ ОТ БЪДЕЩЕТО САМО С 10 ДУМИ...

Апартамент, пълен с хора, които безуспешно искаш да изгониш. Но те никога не си тръгват. Или самотата е трудно постижимо занимание дори и в бъдещето.

Обещаваме още новини около Павел Г. Веснаков и други родни и млади автори.

Последвайте го и тук:

https://www.instagram.com/pavelgvesnakov/

https://vimeo.com/pavelgvesnakov