ЕЛА, РАЗМЕСТИ МЕ   

Фото: Калин Серапионов

ВЛАДИЯ МИХАЙЛОВА ЗА ВИЗУАЛНОТО ИЗКУСТВО, КОЕТО НЕ ПОЗНАВА ПОКОЙ

По образование културолог, който „в движение“ става и куратор. Ръководи програмите за съвременно изкуство на галерия „Васка Емануилова“, филиал на Софийска градска художествена галерия. С изявени постоянни интереси в сферата на културната история, визуалното изкуство и неговите социални, политически и образователни аспекти. Вярва, че визуалното изкуство винаги ще намира начин да поддържа духа на авангарда. И много обича клоуните на Синди Шърман. Мечтае да осъществи самостоятелни изложби именно на Шърман, както и на Нилбар Гюреш. Стискаме палци и за двете.

Но преди това ви каним да се запознаете отблизо със самата нея – Владия Михайлова, куратор на изложбата Разместване на пластовете, която се осъществява със съдействието на ПРОТОТИП и е в Софийска градска до 4 февруари.

„Изложбата е първата по мащаба си, която показва няколко поколения български автори, развивали се активно след началото на 2000-та година, които не са представени през някакъв друг контекст или разказ, освен своя собствен. Събитие с потенциала да създаде културна памет за най-актуалното. Да развие въображение и да ни даде самочувствието, че принадлежим на по-големия свят.“

 

ПРЕДСТАВИ СЕ САМА...

Аз съм Владия Михайлова, куратор и културолог. Кураторският опит винаги е свързан с целенасочено действие, а културологичният е свързан много повече с анализа и мисленето. И двата са ми еднакво важни.

КАК БИ ОПИСАЛА ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ НА ДЕТЕ...

Правя изложби, а това е магическо действие. Като писането на книги. Или построяването на къщичка, в която вътре слагаш столове и маса, огледало, тоалетка, телевизор. И мислиш за това как хората ще живеят вътре. А когато правиш изложба, подреждаш картини или инсталации и мислиш за това как хората ще влязат в това пространство и какво ще видят вътре, начина, по който ще се движат в него.

КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО ЗА ТЕБ...

Преди много години и по ирония на съдбата, с изкуствоведката Яна Костова направихме един проект, който се казваше Изкуство за последно. По това време имаше заплаха да премахнат една сграда на Художествената академията – Царската конюшня на бул. Дондуков, фантастична сграда. Имаше хора с претенции към този имот и в подкрепа на запазването на статута на пространството ние направихме летен уоркшоп там, който трябваше да завърши с изложба. Бях културологът в проекта. Но колкото повече изложбата наближаваше, толкова повече художниците, които участваха, започнаха да ме търсят за съвети и да си споделят разни питания. И по съвсем естествен начин станах и куратор.

КОИ ТРИ ЛИЧНОСТИ ФОРМИРАХА НАЙ-СИЛНО ВКУСА ТИ?

Много повече от трима са хората, които са ме научили и вдъхновявали. Но мисля, че човекът, който най-силно ме е повлиял, е художникът Лъчезар Бояджиев. Това е човек, с когото много съм споделяла, търсила съм мнение, интересувало ме е не само какво той прави, но и неговото мнение за изкуството. Той е един от малкото български художници, който има и теоретичен опит и може да свързва тези две знания. И това го прави много близък до мен. Лекциите на Яра Бубнова в магистърската програма „Изкуство и съвременност” бяха обаче входа ми към визуалното изкуство.

Може да се каже, че порастнах и с целия Институт за съвременно изкуство. Дълги години съм работила с Мария Василева в Софийска градска художествена галерия. Това са местните референтни близки до мен. И всеки, с когото съм работила, ме е научил на нещо. А големите имена, които са ми дали поглед върху изкуството, отново са ужасно много. Но ще кажа двама, много различни художника. Единият е Сантяго Сиера – много социален художник, по един много ексцесивен начин. И Синди Шермън – като женско присъствие, като усещане за сложен образ.

НАЙ-БЕЗЦЕННИЯТ УРОК, НАУЧЕН СЛЕД ПРОВАЛ...

Спомням си как преди много години изкачих един връх. Бях изключително неподготвена и изпитвах голям страх. Но когато се качих горе, естествено, изпитах удовлетворение, но същевременно и страхотен ужас от това, че трябва и да сляза от там. Тогава разбрах, че един връх никога не е покорен, ако не можеш да слезеш от него. А провалът може да бъде и здравословен.

НАЙ-ЗНАЧИМОТО ПОСТИЖЕНИЕ В СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО Е...

Най-голямото постижение на съвременното изкуство е и неговият най-голям недостатък – това, че то непрекъснато нарушава граници. На знания, на различни полета, непрекъснато включва нови и нови неща в собствената си логика, но и понякога се размива в собствените си постижения.

ГОЛЕМИТЕ ПРОМЕНИ В ЛОКАЛНОТО ИЗКУСТВО, КОИТО ПРЕДВИЖДАШ?

Важно е тук, в България, да си даваме сметка, че сме част от световните процеси. И да имаме самочувствие да представяме себе си на равна нога. Тенденциите, за които трябва да се ослушваме, са изкуството в публичното пространство, професионалната работа на музеите и официалните институции, свързани с ангажиране на публики и анализиране на социалните процеси, търсенето на нови роли и функции на музея. Трябва да сме много по-отворени към това да каним и да черпим опит, както и да споделяме нашия с международни куратори, критици и артисти. Не просто да трупаме локален опит, а и да го споделяме. Визуалното изкуство е универсален език. Трябва да търсим все повече мостове с международната среда.

СЪБИТИЯТА В ИЗКУСТВОТО, КОИТО ОЧАКВАШ С НЕТЪРПЕНИЕ?

Очаквам не големи, а малки събития в изкуството. Големите събития са ключови и много важни. В България особено силно настояваме на това, че трябва да сме част от големите събития. За мен голямото събитие би било чрез малки събития изкуството да успее да преодолее границите на един елитарен и отдалечен свят и да бъде по-близо до хората, да успява повече да трансформира обществото.

В България в момента текат важни процеси в изкуството. Сцената е много динамична и аз със сигурност ще следя какво се случва в пространства като Swimming Pool, Етер, как се развива идеята за квАРТал, накъде поемат новите галерии "Структура" и "ONE". 

Струва ми се важно вече да следим по-внимателно какво се прави и в други градове в страната. В Пловдив, например, където предстои да видим подготовката и/или началото на голямото събитие Европейска столица на културата и където и тази година ще се случат събития като Нощта на музеите и галериите. Следя и любими пространства като "Там" във Велико Търново или Contemporary Space във Варна. Много са вече и това е прекрасно.

Интересно е как и дали ще започне подготвка за участието на България на Венецианското биенале следващата година, как ще се проведе проучването за включването на съвременно българско изкуство в колекцията на Помпиду в Париж – една инициатива на Фондация МУСИЗ.

През 2018 предстои Берлинското биенале, както и биеналето в Сао Пауло, едно от най-старите в света. Предстоят и много важни политически решения, които ще зададат ход на световните процеси. Имайки предвид дебатите в България във връзка с Истанбулската конвенция, очаквам и София Прайд, и София куиър форум –  събития, които, макар и по различен начин, променят обществото ни.

Много важно ми се струва и как ще се развие "Визия за София", как ще бъдат продължени инициативите на Столична община за създаването на център за съвременни изкуства "Топлоцентрала" и за приемането на Стратегия за развитие на свободната сцена в България. 

Но преди това каня всички на изложбата Разместване на пластовете. Изложбата е важна, защото показва една динамика на развитие на сцената, на културния живот и на визуалното изкуство в България, която няма вече затвореността на 80-те в един малък, конкретен, обусловен от социализма художествен кръг. Няма го и усилието за превеждане на западен език, за адаптиране, което се случваше след 89-та година. И за оцеляване, което не е за подценяване. А показва как ние вече можем да бъдем граждани на света и сме граждани на света.

Изложбата се нарича Разместване на пластовете, защото част от авторите не живеят постоянно в България, идват тук за малко, реализират се и търсят своите пътища навсякъде по света и това естествено се отразява в работите им и в начина, по който виждат този свят. И тяхното събиране в едно пространство – Софийска Градска галерия – има потенциала да създаде културна памет за най-актуалното. Да развие въображение и да ни даде самочувствието, че принадлежим на по-големия свят.

ПОСЛЕДНАТА ДУМА, КОЯТО НАУЧИ...

Теремин – музикален инструмент, който работи на честотен принцип и свири по прекрасен начин. Все едно докосваш въздуха и той произвежда звук.

ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО ТЕ ВЪЗХИТИ...

Мога да кажа какво напоследък ме възхищава у много хора като качество и това е щедростта. Това е нещо, което подценяваме и съизмерваме с материалното, а щедростта е всъщност много повече. Даване на пространство, вътрешна свобода, емпатия, толерантност, разбиране. Това напоследък си го превеждам с думата щедрост и това изключително ме възхищава у хората.

АКО СЕГА ТРЯБВАШЕ ДА ИЗБИРАШ ПЪТЯ СИ, НАКЪДЕ БИ ПОЕЛА...

Към абсолютно същата дестинация. Неслучайно станах куратор, макар и в движение. В културологията и въобще в теоретичната нагласа към света винаги си в позицията на изследователя, а това е малко по-пасивна позиция, процесът на изследване е по-дълъг и сложен. А изкуството дава преживяване и действие. Но за мен тези две неща са неразривно свързани. И двете са ми ужасно необходими.

АКО БЕШЕ РОБОТ, ЩЕШЕ ДА СИ ДОБРА В...

Щях да съм супер добра в организирането. Не на събития, а на предмети в пространството.

РАЗКАЖИ НИ ИСТОРИЯ ОТ БЪДЕЩЕТО САМО С 10 ДУМИ...

И първата гора вече се е разлистила на Марс.

 

РАЗМЕСТВАНЕ НА ПЛАСТОВЕТЕ е в Софийска градска художествена галерия до 4 февруари. В нея присъстват работи на 35 автори. Тя ще бъде съпътствана от каталог, в който са представени още 33-ма художници, както и историята на развитие на програмите през годините. Голяма част от показаните произведения са част от колекцията за съвременно изкуство и фотография на Софийска градска художествена галерия. Проектът се осъществява с помощта на платформата на Сосиете Женерал Експресбанк ПРОТОТИП за подкрепа на проекти, свързани с иновации, дизайн мислене, култура и изкуство.

Текст: Анелия Александрова - Чарли

Снимки: Калин Серапионов/ Архив: Софийска градска художествена галерия